1. История.
Село Николаевка, община Суворово, се намира на 30 км северозападно от град Варна. Разположено е на 350 м над морското равнище от двете страни на Николаевска река. Основано е през 1823 г., като първото му име е Хадърча. Селото значително променя облика си след 1829 г., когато няколко големи рода от с. Гулица и с. Еркеч се заселват там. Селото се преименува през 1877 г. в чест на княз Николай Николаевич – главнокомандващ руските войски, по-малък брат на цар Александър II. Заедно със завареното турско население през 1874 г. с. Николаевка има 800 жители и 163 къщи, от които 41 турски, 114 български и 8 цигански. По същото време българите достигат до 140 семейства.
2. Ранно детство.
Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в село Хадърча (Николаевка), Варненско. Според стария стил на православния църковен календар това се пада точно на Петровден. Затова и кръщават новороденото момче с името Петър. Константин Дъновски собственоръчно написва в личната си Библия: „Изпълни се обещанието на Благия Небесен Баща да изпроводи в моя дом Своя възлюбен син като знамение за всеобща радост на рода человечески за по-добър, по-светъл и правдив живот“. (5)
По спомени на сестра му Мария детето Петър е с много деликатно здраве, слабичък и строен; тя го помни като кротък, мълчалив и много чувствителен, уважаващ родителите си и послушен. (4) В писмото си до П. Киров от 16 септември 1900 г. Петър Дънов сам пише за своето тежко детство: „Дългите страдания и скърби в живота ми, които съм посрещнал от самото си детинство, научиха ме на едно нещо – на моята слабост; и аз казах в душата си посред тая безнадеждност: „Господи, Ти Си моя надежда, спасение и сила“. (6)
Петър прохожда по-късно, а когато настъпва времето да проговори, той не го прави. В началото казва някои срички, но после спира: мълчи и не иска да говори. Близките си помислят, че изобщо няма да проговори, тъй като това безмълвие продължава според едни спомени до третата му година, а според други – до шестата. Тази психична аномалия е позната в науката като дислексия (гр. безмълвие). Дислексията засяга тази част от мозъка, която отговаря за речта; съответно води до различия в начина, по който се обработва информацията. Симптомите са: липса на говор до две, три, понякога и повече години; смесване на звуковете и объркване на думите, неуверен говор и заекване, трудности при завързване и обуване на обувките, многократно повтарящи се ушни инфекции. За много световни учени и гении се знае, че са имали дислексия – като например Айнщайн, който според биографите му прохожда по-късно, расте като затворено и необщително дете и проговаря едва на 6 г. Подобни неща са известни и за ранното детство на Леонардо да Винчи, Ханс Кристиян Андерсен, Чарлс Дарвин, Томас Едисон, Александър Бел, Огюст Роден, Нилс Бор и др.
Веднъж, когато майка му Добра е на нивата, вкъщи остават малкият Петър и баба му, за да го наглежда, да готви яденето и да оправя къщата. Както си играе, детето се обръща към баба си и казва: „Бабо, направи ми люлка“. Бабата така се изненадва и зарадва, че веднага се разтичва, връзва му люлка, започва да го люлее и да му пее.
Когато за първи път завеждат малкия Петър на нивата в един слънчев, горещ ден по време на жътва, той се качва на една купа от снопи и извиква: „Селяни, прибирайте снопите, защото иде страшна буря!“. Всички много се изненадали, тъй като на небето нямало облаци и времето с нищо не предвещавало буря. Хората не му обръщат внимание и не събират класовете да ги вържат на снопи и после на кръстци, един върху друг, за да не ги удари градушката. Майка му Добра обаче решава да го послуша. Тя се притеснява, че той едва е проговорил и може да се разсърди, ако не го послушат, и отново да спре да говори. Нейните работници подреждат снопите и се приготвят за тръгване. Наистина не минава и час от предупреждението: небето почернява, задухва силен вятър и започва такава буря, която помита и развихря всичко.
3. Начално училище.
В устава за селските училища от онова време е записано: „Всяко село във Варненско-Преславската епархия трябва да има училище. Всеки селянин е задължен да изпраща децата си редовно на училище през цялата учебна година. Възрастта на децата при постъпването им в училище трябва да е не по-малка от 6 години. През годините преди Освобождението целта, която си поставят началните училища, е: „Да се научи детето да чете свободно и разумно, да пише що-годе правилно, да смята, да има общи познания по география, по Закона Божий и история на България“. Спрямо тези цели се определят и следните предмети: четене, писане, свещена история, четирите действия по математика – събиране, изваждане, умножение и деление; понятия от географията, славянски прочит, общи познания по българска граматика, писмени упражнения, молитви, кратък катехизис и черковно пеене. Тези предмети са разпределени в четири години, от І до ІV отделение.
Училищната дейност в Хадърча започва през 1847 г. Тогава 17-годишният Константин Дъновски е назначен на работа за 500 гроша заплата и храна. Младият учител започва с 10-15 ученици в килера на чорбаджи Атанасовата къща. През следващата 1848 г. е построена специална сграда с две стаи: едната е за училище, а другата – за църква. Гръцките интриги спират строителството и тогава чорбаджи Атанас отива във Варна и с турски големци издейства разрешение за продължаване на строежа. На 26.Х.1854 год., в присъствието на много селяни от съседните села, сградата е осветена от Варненския митрополит Порфирий и пръв български свещеник става Константин Дъновски. Тогава започват наново и училищните занятия, тъй като през 1853 г. те са преустановени заради обявяването на Кримската война. През 1856 г. войната свършва и К. Дъновски отново събира децата. На следващата година той е ръкоположен за свещеник. На негово място е назначен Петър Атанасов, а след него – Курти Добрев – и двамата от същото село. Те са същите двама „прочути църковни певци“, участвали в отслужената от отец Константин на 17 февруари 1865 г. редовна тържествена литургия в новопостроената българска църква „Св. Арахангел Михаил“. За Курти Добрев се знае, че по професия е абаджия, като едновременно упражнява и занаята си, и учи 10 ученици; заедно с това изпълнява и длъжността на селски писар. Примитивната обстановка на това училище го доближава твърде много до характера на църковната килия. Учениците са сядали на възглавници, донесени от къщи, и пишели на коляно. Стаята била малка и тъмна. В следващите години, към 1866/68 г., тук работи Иванчо, а след него, до 1871 г. – Андон х. Матеев. Те очевидно с нищо не променят атмосферата на училището, поради което някои недоволни ученици го напускат и отиват да учат в с. Юшенли (Ботево). Същите ученици изпращат до Варненската община на 31 май 1871 г. писмо, в което се описва състоянието на обучението и изобщо изостаналостта на местното училище.
През учебната 1871/1872 г. малкият Петър започва да учи в същото училище. Там вече учителства Стефан Колчов от Железник (Ст. Загора), който тогава получава от селяните храна и заплата от 3000 гроша. По негово време нараства значително броят на учениците – 116 момчета и 17 момичета – и тогава се въвежда разпределение в четири отделения. Колчов остава до учебната 1874/1875 г., която не довършва. На негово място идва Димо Митов, който през пролетта на 1875 г. провежда годишен изпит на учениците от всички отделения. В четвърто отделение със седем ученика се изучава свещена история, българска история, българска граматика, география, аритметика, четене, катехизис. Изпит се провежда само по свещена история, българска история и география и завършва много добре. В трето отделение 17 ученика са изпитвани по катехизис, четене и аритметика. Във второ отделение – 19 ученика, по прочит и числа, а в първо – 60, също по прочит и числа от 1 до 100. Димо Митов получава 2200 гроша и вероятно остава и през следващите години до Освобождението. В годините на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) училището не работи. (5)
