1. Учител и пастор в Хотанца – 1887/1888 г.
След завършването на училището в Свищов Петър Дънов получава мисия от Методистката църква в Хотанца – малко село в Северна България, разположено в Добруджанското поле на 26 км от гр. Русе. През учебната 1887/1888 г. той е учител в местното начално училище при Църквата, същевременно е и проповедник в тамошната Методистка църква. Преди идването му в селото, през периода 1885-1887 г., по спомени на Елена Натева (родена ок. 1875 г.) нейни учители са Шивачев и Танев. Децата много ги обичали, но те не се задържат задълго, вероятно поради липсата на условия и ниското заплащане.
Използваното тогава помещение изпълнява функции и на църква, и на училище – една стая с дървен под и малко преддверие за обувките. По-късно на това място през 1927 г. е построена протестантска църква – хубава каменна постройка, която още отдалеч привлича погледа. Това е най-красивата сграда в селото и в нейното изграждане е имал дял всеки от евангелистите. Намира се в центъра, където е най-подходящото място за това огнище на благотворна просветна и духовна дейност. Младежки събрания, въздържателни беседи, неделно-училищни занимания, богослужения, социални срещи, религиозни вечеринки са част от дейността на методистката църква в селото. Службите винаги са придружени с хорово пеене.
Публикация в „Християнски защитник“ (Christian Advocate) от 13 декември 1888 г. споменава за ежегодна среща на българската Методистка мисия, проведена в Русе от 20 до 24 септември 1888 г. Автор на статията е преподобният Стефан Томов:
„Срещата беше открита в четвъртък, 20 септември, 9 ч. сутринта, с изпълнение на молитви, след което епископ Willard F. Mallalieu [1828-1911] отправи към събранието много интересно уводно обръщение, което беше преведено от автора на този текст. Той каза, че се радва да види толкова много български лица. Също така изказа надеждата си за успеха на тази среща, както и увереността, че това ще бъде така, ако у всички нас има стремеж да се молим с необходимата сериозност на Бог. След това той направи кратко, но образно изложение на проведените от него конференции в Швейцария, Германия, Дания, Швеция и Норвегия.
Брат Лаунсбери, пастор в Русе и старши председател на долната Дунавска област, даде много обнадеждаващ доклад за работата си през годината. Докладът показва, че е имало нарастващ интерес към срещите в Русе. Някакви млади мъже са се опитали да внесат безредия, но неуспешно. Работата в с. Хотанца е изключително окуражителна. Брат Дънов, заминал за Америка преди няколко седмици, е свършил чудесна работа в това място. Най-обнадеждаващото нещо във връзка с дейността в този район е това, че всички членове се стремят да дават десятък от всичко, което имат, за подкрепа на Божиите дела“.
От този период има фотография на Петър Дънов, правена вероятно в Русе. Засега е известно, че с кратко посвещение е изпратена поне на двама души. До сестра си Мария той пише: „Русе, 24 ноември 1887 г. В знак на искрена братска любов подарявам за спомен лика си на Мария П. Стамова. Помнете ме в Исуса. Ваш искрено любящ брат. Блажени ония души, които живеят в Небесна любов. Хотанца“.
На снимката до Петър Василев, съученика му от Свищов, е написано: „Русе, 1 април 1888 г. В знак на приятелска и братска любов в Исуса подарявам лика си на П. Василев. Помнете ме в Христа, понеже в Него ще живеем завсякога и ще се радваме. Блажени онези души, които са съединени в Христовата Любов. Ваш брат и приятел в Христа – Петър К. Дънов. Хотанца“.
След Петър Дънов през 1893 г. на годишната методистка конференция във Варна (23-28 август) за 4 години като пастор е назначен Захария Димитров. По това време вече има отворено методистко основно училище за момичета от мис Шенк, което по-късно се поема от Николета Малчева. На годишното събрание на Мисията в Свищов, по данни на Г. Дейвис – ръководител на Мисията в България от 1891 г., в селото нещата вървят много добре и от шейсет къщи има 14 редовни члена. В доклада си той посочва, че това място е благодатно с либералните отношения сред селяните. В първите години на ХХ в. в Хотанца методистите намират конкуренция в лицето на баптистите. Тук спират представители на Британското библейско дружество – руски немци-баптисти – и полагат основите на баптизма в България. В по-късен период в селото е отворено и Адвентистко събрание.
2. Спомени на Ангел Желязков, преразказани от Галилей Величков. (13)
По онова време Хотанца е малко и непретенциозно селце на ок. 20 км от Русе. Сухо и безводно, с два единствени дълбоки кладенеца за вода: единият – за хората, а другият – за добитъка. Безводието не създава поминък. Водата е, която привлича и прави живота привлекателен и красив. Тя е, която може да задържи хората и да направи селището многолюдно и богато. Ето защо Хотанца е бедно селце.
От няколко години жителите му се радват на очакваната от векове свобода и бързат да дадат деен израз на своите потиснати копнежи. Топлият повей към нов живот ражда и у хотанчани стремежа към духовна светлина, която започва с обикновеното знание – четмото, писмото, смятането, природознанието, рисунките, звездите и пр.
Хотанчани нямат нарочна сграда за училище, но се намира един добър, обичащ просветата българин, който отстъпва една по-голяма стая. Нямат много пари, за да възнаградят своя учител, но затова пък са готови да го нахранят, като всеки дом, откъдето е излязло дете за школото, е готов да отдели от залъка си, за да го поднесе заедно със скромното домашно ястие. Нямат гориво за отопление, но всеки е готов по рожбата си да изпрати дръвце за огрев. Няма училищен двор, но пък има голямо поле и китна дъбова гора.
Ето условията на хотанчани, при които са дали гласност за търсене на учител на близки и далечни чак в Русе. Реални условия, но неприемливи. Следват неудачи. При такава обстановка не могат да задържат учител, а децата растат, стремежът към знание напира като пролетен импулс. Останалите деца … чакат своя учител.
Един ден в селото пристига млад, спретнато облечен човек с граждански дрехи и куфарче. Под едната ръка той притиска нещо в странна цилиндрична кожена кутия – своята цигулка. Той идва да даде първи знания на внушителна група от деца, примесени с такива, които са оставили зад гърба си детството. За работата с такава пъстра по възраст група най-добре могат да се произнесат онези, които са обучавали сборни класове. Без вълнение, но с дълбока увереност, пред децата застава очакваният преподавател и с необичайна вещина им помага да направят първите стъпки по пътеката на знанието. За него не е било трудно да ги научи на четмо и писмо. Известна е методиката за тяхното усвояване. Но на всички е правела впечатление неговата способност да предаде сложното знание за природните сили и закони на достъпен детски език, да го опрости и да го направи разбираемо. Това той най-често правел, когато повеждал децата навън в полето и към близката дъбова гора. Така часовете извън класната стая са били часове не само за отдих и освежаване, но и за запознаване с чудните творения на Великата майка Природа.
И ето че часовете с новия преподавател почнали да стават приятни и очаквани. Много често той е влизал в клас със своята цигулка. Тогава децата притаявали дъх. Те за първи път виждали музикален инструмент, различен от гайдата или пискливия кларинет, които всяка неделя слушали на хорото. За пръв път чули на този инструмент песнички, които бързо заучили. За първи път зазвучали напеви, които приличали на песните, слушани по седянките, но били някак си по-мелодични и внасяли хармония в детските сърца. Слушайки тази странна, милваща музика, децата напускали класната стая без обичайния глъч и шум. Напускали класа преобразени. Това направило впечатление на родителите, които по-сетне са имали възможност в своя дом да чуят пеещата цигулка.
Новият учител давал не само знания, но и възпитавал децата.
Познати на всеки педагог са буйствата на децата. Там често чувствата вземат надмощие и невинни наглед постъпки стават причина за горчиви обиди, дори и за лют побой. Тогава настъпват нежелателни моменти на плач между битите, на оплакване срещу побойниците. Тогава децата търсят да излеят някому мъката си, което най-често правят, изтичвайки до своя преподавател и искайки неговата намеса. Той нежно изтривал сълзите на разплакания, макар и да е виновник за боя. След това заедно отивали там, където е станало събитието, за да се убеди виновният в своята погрешка и да изобличи онзи, който умишлено клевети другарчето си. Няколко такива случаи са били достатъчни, за да се убеди класът, че не могат повече да мамят своя учител. Тогава той бащински поискал никога да не го занимават с лъжа и клевета. Така възпитателният процес прераснал в самовъзпитателен, който става опорна точка на изграждащия се характер.
Онези хотанчани, преминали през класа на своя преподавател Петър Дънов, имат незабравими спомени от дните на своето първоначално обучение. Между тези спомени централно място заема образът на този предан и странен педагог, който провежда двустранно обучение в класната атмосфера и извън нейните стени. Педагог, който просвещава ума и моделира сърцето и душата. Педагог, който те въвежда едновременно в един външен предметен свят и в един вътрешен несъизмерим свят на малки и големи процеси, които оставят трайни следи. Педагог, който желае твоето добро и това на твоите ближни. Педагог, който не пести знанието си, а иска да знаеш, както той знае, да постъпваш в духа на Истината, която не е лична собственост. Педагог, който е влял обичта си в онези, които са имали привилегията да го чуят в класната стая и извън нейните стени в пределите на живота.
3. Песента „За Небесния Цар“.
В Хотанца Петър Дънов създава текста и музиката на своята първа песен – „За Небесния Цар“. Тя е композирана в стила на протестантските духовни химни и е посветена на един от най-тайнствените образи в Стария завет – Мелхиседек, за когото в Библията е само загатнато. Мелхиседек е Цар на Небесния [Йеро]Салим и „свещеник на Всевишния Бог“, който поздравява и благославя Авраам. Последният дава десятък от спечеленото в битка (Бит. 14:17 и сл.). В Пс. 110:4 се казва, че един цар от Давидовото коляно е „свещеник навеки според чина Мелхиседеков“. В Посланието си до евреите (Евр. 7: 1-4) апостол Павел дава по-обширно разяснение: „Защото този Мелхиседек, Цар Салимски, свещеник на Бога Вишнаго, който срещна Авраама, когато се връщаше от поразяването на царете, и го благослови, комуто Авраам отдели и десетък от всичката плячка. Той, който първо се тълкува [като] Цар на правдата, а после и [като] Цар Салимски, сиреч Цар на мира. Без баща, без майка, без родословие, и няма нито начало на дни, нито край на живот, но уподобен на Сина Божий, пребъдва винаги [като] свещеник“.
За Небесния Цар
Напред, напред за слава,
в бой за Царя небесни,
Царя на правда, мир и любов,
мир и любов,
мир и любов,
любов, любов.
Слава, слава Теб подобава.
Ти си Цар на правда и мир,
Ти си Цар на правда и мир,
мир и любов,
мир и любов,
мир и любов,
мир и любов,
любов, любов.
